*** как те накарах да дойдеш тук кога сме седнали на тази разклатена маса кога съм вдигнала във въздуха този ден като синя покривка която се слага на празник
*** това е тялото ми където свършва започваш ти няма ръбове където започваш ти нямам име за началото ти нямам и енциклопедичен ентусиазъм нямам това е тялото ми където свършва започваш ти и всички следващи имена на ентусиазма
от мен до теб е съвсем лек незабележим наклон отговор с лек релеф отговор с твърдост за която сме си мечтали за която сме чертали прекъснати линии докато говорим и се опитваме да мислим за друго
от мен до теб и от теб до мен
когато скъсим това разстояние когато разтопим това разстояние ще остават 300 дни до края на тази година на този ден ще се е състояла премиерата на Травиата на този ден Магелан ще е открил два острова на този ден ще са ясни химичните елементи и нашата връзка с тях и потеклото на нашата втора среща вече ще има корени вече ще има дълбочина и това малко последствие ще танцува твърде бързо под звездите преди те да са изгрели и преди да помислим че ние ще танцуваме 300 дни преди някакво друго начало
*** няма съкровище което не мога да намеря за теб няма море в което да се разбие лодката ми няма да се откажат от мен златните листа по дърветата дъжда ги измива от всичко полепващо така както аз съм дъжд за всяка дума, за цялата кал опръскала тъжните думи преди пишех, без да се тревожа, че те са мръсни - сега искам да блестят за теб
искам да виждаш проблясъка между продължителните тъмни часове които чертаят концентрични кръгове около нас, които вярваме един на друг, които сме затворени на този малък континент обграден от униние и неограничени възможности
есента е влажна и дълга помня, че беше есен, когато разбра за мен... бях скрита зад едно отровно зелено стайно растение направихме си среща ти каза да донеса меда и пчелите в главата си каза че живееш близо до Стикс...дори каза номера усмихнах се и докато разбера вече летях към теб
гласът ти пропътува хиляди мили заради мен завърташе се, правеше пируети и се осукваше в километричните телефонни жици спомням си как едвам си поемах въздух и те заливах със смеха си нервен детски атеистичен смях на човек, който току що е усетил чудото без да го види
есента е влажна спи до мен и мокри завивките ми става ми много студено понякога става ми страшно студено хлад с мирис на нещо мъртво, което не мога да събудя будя се и си вливам половин литър черна кисела течност вместо кръвта от една целувка, която няма да получа вместо бодливото ти сънено лице което се спуска надолу когато съм будна
зимата е бял парапет палтото ми залепва за леда палтото ми е зелен език и аз му се усмихвам макар че държи студено отдолу никой няма да забележи как се навеждам как страха изпада от мен като скъсан билет .. "по-нататък не може!"
лунапаркът спи спи спрялото електричество и бездомните животни ближат бълхите си в спрелите блъскащи се коли прескачам оградата като неуспяла циркова актриса
но синьото на коленете ми ли е зелено или от него също не ме боли синьото на коленете ми е виолетова панделка която се свлича - страданието е пробито месо а аз съм само още синкава кожа
не разпознавам никого защото няма никого преди пеех за теб сега пея за себе си
искам да те уверя че не съм добро място за живеене на тръгване меся коняка с най-блудкавото кафе и рядко казвам довиждане
това са две състояния над страха че никога няма да те намеря това са два абзаца от книгата която прелита от палубата и се влива в световния океан като изгубен животински вид като изгубен мъничък йоан в огромния корем на кита
но тази книга се чете по-добре на тъмно и се забравя с първата плъзнала светлина
***
разхождам се по покривите така къщите изглеждат по-ниски от мен
всички къщи са по-ниски от мен
тръскам пепелта право в комините и прескачам от покрива на улица номер 3 чак до покрива на улица номер 5
колкото по-големи са крачките ми толкова по-малко остава по-малко ден и по-малко нощ по-малкото разстояние
скъсявам и омотавам това малко въженце конопено време
ти си само един и аз съм само една два разхлабени възела две полуизтрити отправни точки и среща на покривите
*** сега само в дълбоки води можем да се обличаме сега небето е поле от метличини синьото на очите ни е само отблясък
влей волята си в една дума кажи ми я като листопад по никое време да извървя последното си съмнение сред листа малки сини сърца топлички рибки плаващи срещу залеза по течението на вечната река
само по нея ще се познаем такива дрехите са на брега но не би се обърнал назад сега само в дълбоки води можем да се обличаме
***
Искам да те наричам с 1111000099977774 имена. Веднъж си барабан, бас, бийт (от най-тежките) Друг път си монумент от гранит Трети път си звук от ускорение Понякога си само за ден, а след няколко дни правиш цялата вечност да бъде живо създание в празнични дрехи
Повелителю на усмивката, изправителен дом, лицето на престъплението жертвата и ответника, глинен съд, топла кал, в която топя ръце с глъч на малко дете Искам да мога да те назовавам, когато и да си Вътре и да си Вън и да си Присмехи и заплахи отвън да не съществуват Да мога да те прочитам на всеки език и във всяко време Да те посрещам до дървото, когато още само птиците са знаели къде е
Искам да мога да ти казвам "ще ти кажа това", само ако ме държиш за ръка Само, ако имаш сили да кажеш, че понякога тъкмо "това" е "онова" и аз да разкривам всичко отново, не отначало
Да познавам въодушевлението така, както новороденото го познава за различни неща - миризми и предположения - плач и успокоение ... Да си покривът, на който лягам и млекодайните звезди ме угощават
От всички галактики пия възхита и разбирам, че ти си това ... А си се докосвал до мен, без да знам че си ти наричайки те...вятър? мрак? жар? пух? прах? суха ръка? влажна ръка? трудност?
На езика на есенните листа научавам как е "летя" и летя, без да го казвам
Без да ти казвам ме наречи ме намери, ме посвети в Тайната, защото ако не си в Тайната, не съм в пътя към Истината
*** не можех да те загубя можех само да те забавя
*** Първа стъпка в танца на думите бавна придърпваща Бавно всмукване на вятъра от липите жълтите им листа са жълти езичета попарени в чая ти
(да стоя в сянката ти)
прииска ми се да ти напиша едно ненаписано писмо което писах в ума си докато слънцето се затваряше самотно в гърдите ми за неестествената светлина която искаме да изместим с истинския мрак на телата телата звезди телата планети
знаеш ли моят любим мъртъв поет казваше за да станем ясновидци трябва да бъдем ясновидци
и мисля че ние все пак се предвиждаме поради цялата непредвидимост - обратна реакция - с невероятно допълващи се една-друга форми
телата ребрата ми ребрата ти бедрата ми бедрата ти очите ни очите ни са свързващи светове свързващи се совалки от които ще полетим
само един от двама ни да намигне на луната и всичко ще стане
ще стане така както не сме предполагали ще стане така както винаги много дълбоко в нас се е знаело
знаело се е
не мога да спра да мисля за познанието вътре в нас
като топлината на телата която си посвещаваме
понякога с нежност понякога с ярост понякога с писмо
понякога с докосване на пръсти в ръбовете на черните нощни стъкла
очакване ясновидство владение в света на почерците думите ни в които всичко вече се е случило
а ние се лекуваме с малки писма и малки картини и как само се запечатваме един друг и как само се четем като таен дневник Тайната трябва да живее чрез нас трябва да ни кара да се усмихваме тайнствено да се целуваме тайнствено да се разделяме тайнствено да се събираме да бъдем заедно - Тайнството от което ще престане да ни е страх и тогава пак като полудели мимове ще притворим очи за да се целунем
замислял ли си се защо затваряме очите си за да се докоснем наивност ли е това нима вярваме че можем да се целунем само по силата на слепотата или само в съня затова ли споделяме тъмнината и се раждаме отново от устните си от бавните движения на ръцете твоите по тялото ми моите по тялото ти
ако сънищата са докосване какво сме ние в действителност прегръдка на ветрове целувката на океана с речните му притоци целувка на рибка с корал целувката на дъжда и славея ?
**** на езика на съкровените желания дишам в раковината и чувам морето което се блъска в корема ми бурно и тази нощ лепя малки миди по лепкавото небе на небцето си докато ти говоря пясък се рони докато ти говоря кристалите на съня се пукат от горещия мед на глаголите ти няма да ми пишеш вече ти ми обещаваш само защото спиш без мен спиш в мекото си легло а аз те събуждам със скрит плач шепот зад тънката мрежа на многото часове несигурно свързани между мен и теб между моя и твоя град градове които ни закопчават догоре и ни прищипват с ципа на тръгване и нашият живот e живот на минувачи на пешеходци и броячи тези измервания стигнаха до своя край и аз облякох синия дъждобран за да изляза от сухата кожа на стените гарите кулите построени от крака на оловни войничета трябваше да отрежеш нещо от мен за да усетя тягостната инвалидност на ежедневието осакатените мигове в които изпитваш срам да ме целунеш пред другите срамът е тик на суеверния на страхливия на пискливия гласец киселеещ като лимон по езика на седемгодишна която се страхува какво ще излезе от всяка следваща дупка … страхът от дупките сещаш се но знам друго... повтарям си нещата повтарям си хората мислех че и те и ти че обичате този припев свързан с мен с лудостите …. всичко е наред е топло като супичката на баба но говорех за раковината в която шептях и говорех думите които трябваше да мълчат в три часа през нощта пък и в седем сутринта пък и във всички прокълнати часове на света и исках да мълча и да скимтя в раковината понеже разбирах ти не обичаш тази песен с която режа плитките си и ти ги подавам като ръце тоест посредници на ръцете си пазим се от докосване трябва да те предпазя аз съм майка на твоите страхове и трябва да поема тежката отговорност колкото и да ми стяга колосаната яка на мълчанието ти не направих признанието че там във въображаемата ми фуния за промъкващи се гласове .. в раковината е студено студено към теб студено за мен тръпките по кожата ми никога повече няма да ти се доверят какво знаеш ти за настръхващите трапчинки по хълбоците по шията по .. линиите ми се изтриват от ледената картинка която луната държи в ръце и ме замества с колажи от мъртви очи и звезди звездното лепило изтича в очите ми и не виждам лицето ти вече ще забравя тази уста в която соковете на най-зелените ми листа се превръщаха в зелена захар и плуваха в кръвта ти дали има още от тях дали докато думите се сковават от студ неизменност малката суета на любовта все още е правила пируети във вените ти ти сънен ти си сънен и гласа ти лети в ниското моят боли
моят боли все така в прокълнатата минута когато луната довършва нощната си задача и подарява слепените мигли и угаснали светлини на най-малката птичка в небето…